„По начало в плановете ми нямаше и помен да пиша каквото и да е от всичко това. Една нощ бях обзет от различни чувства и не можех да заспя. Животът преминаваше пред очите ми и аз взех хартия и писалка и реших да опиша чувствата си.
За първи път се влюбих на 16 години, в танцьорка, която работеше в Анталия. Казваше се Диляра. Тя беше на 24-25 години. Ревнувах я ужасно. Бях готов да се сбия с всеки, който под предлог, че й дава пари се докосваше до нея, докато тя беше на сцената. На 16 години аз бях човек, който се грижи за 8 човека- издържах четиримата си братя и сестри, които учеха и не можех да си позволя да си купя дори чифт чорапи. Единствения сценичен костюм, който имах, носих 15 години, едва тогава го изхвърлих. На 18 години дойдох в Истанбул. За да живея в него обаче бях прекалено малък и неопитен, а си нямах никого тук. Всъщност имахме неколцина далечни родственици, но те бяха изключително бедни. Настаних се в хотел „Pahame” в “Tepe Başı“- не зная дали все още съществува, но още тогава беше много стар и грозен. Постепенно започнах да се приспособявам към тази сложна обстановка, но много се страхувах. Учех уроците от книгата „Живот“ и се говех за изпитите, на които ме подлагаше живота. Пред мен се затваряха врати, рушаха се надежди. Въпреки всичко споделях щастието на хората, с които се запознавах в сватбените салони, по улиците и парковете. За съжаление по този начин на живот не можех да се грижа нито за семейството си, нито за себе си и напуснах хотела без пукната пара. Оказах се сам, в центъра на огромния мегаполис- Истанбул- без пари, гладен, бос и гол. Тогава, моите нови познати ми се притекоха на помощ и благодарение на едно семейство заминахме заедно за Германия. Установихме се в Мюнхен. И започнаха най-ужасните дни в живота ми. Непознат град. Непознат език. Чужди, непознати хора. Страхът, от който бях обзет се превърна в злоба. След 3 години глад, предателства, без покрив над главата се запознах с Яшар Ямур, а той пък ме запозна с най-удивителния човек в моя живот- Хилми Топалоолу. И за нас тримата се отвори нова страница в живота.
Въпреки, че безнадеждното време продължи още доста дълго, аз вече бях обръгнал на страданията и почти не ги отбелязвах. Най-накрая се докоснах до славата, за която буквално бях дал и част от кръвта си. Трудно ми беше да повярвам, че всичко лошо е останало в миналото, а аз бавно, но уверено вървя към своите цели. Успях дори да се издължа пред хората, които ми бяха помагали.
И в този момент се появи военната повинност- време беше за 18 месечната ми военна подготовка. Целият труд, който бях положил, всичките мечти отидоха в кофата за боклук. Около мен не остана никой- включително баща ми. Прекъснах и занятията по музика за 3 години, но точно тези години ме научиха на неща, за които са необходими 50 години. И завръщането ми беше грандиозно. Тези, които казваха, че от мен нищо няма да стане, бяха разочаровани, защото успехът ми беше безпрекословен-
В една книга пише: Героят, който побеждава в първото сражение, от второто не излиза жив. Аз победих в тази битка. Ако победя и в следващата, тогава ме наречете „герой“. Въпреки всичко аз обичам живота, без значение дали ще бъда известен или не."